Енциклопедия на парфюмните съставки: съставки и техните истории – част 5

Мандарина

Мандарината е сред цитрусите с много дълга история на отглеждане. Нейната родина е Китай и Югоизточна Азия, където се отглежда от векове и има специално място в традиционната култура – малките оранжеви плодове символизират изобилие и щастие и до днес се подаряват за празнуване на новата година. В Европа мандарината пристига изненадващо късно, чак през 19-ти век. Първо се появява в английските оранжерии и оттам се разпространява в Средиземноморието, където намира благоприятни условия, особено в Италия, най-вече в Сицилия и Калабрия. Италианското производство днес е един от важните източници на суровина за парфюмерията, освен това мандарината се отглежда например и в Испания или Бразилия.

Етеричното масло се получава, както при повечето цитруси, чрез студено пресоване на кората. Ароматните вещества са съхранени в малки мехурчета точно под повърхността на кората; чрез механичен натиск те се освобождават, отделят се от водата и твърдите частици и резултатът е ярко оцветено, интензивно ароматно масло. Топлина не се използва, защото би повредила чувствителните свежи тонове. Крайният аромат значително зависи от това, в каква фаза на зрялост се събират плодовете:

• Зелена мандарина се събира първа, още незряла. Нейното масло е по-остро, свежо горчиво, със зелени и леко тревисти нюанси.
• Жълта мандарина представлява преходна фаза – действа балансирано, свежо и сладко едновременно.
• Червена мандарина произхожда от напълно зрели плодове и ухае най-сладко, сочно и заоблено, с тонове, напомнящи прясно обелени плодове.

В сравнение с лимон или бергамот, мандарината е по-мека и по-малко кисела. Лимонът действа искрящо и остро, бергамотът има чайов, леко горчив подтон, докато мандарината ухае сочно, сладко и с лек цветен нюанс. Благодарение на това лесно се свързва с цветни акорди и действа приветливо, почти игриво.

В парфюмите мандарината се среща предимно в горните нотки. Това е първото впечатление, което усещате след нанасяне, и както останалите цитруси, се изпарява сравнително бързо. Използва се в цитрусови композиции, където добавя сочност и заобленост, в одеколони, в които допълва класическата комбинация от цитруси и билки, и в гурме парфюми – там балансира сладките тонове на ванилия или карамел и им придава свеж, плодов старт. Парфюмерите я ценят също така, защото може да омекоти по-острите цитруси и плавно да свърже свежия връх с цветното сърце.

Интересен е и произходът на самото име. Традиционно се свързва с мандарините, високопоставени чиновници в императорски Китай, които според популярното обяснение носели облекла в оранжеви тонове, напомнящи цвета на зрелите плодове. Думата мандарин обаче не е китайска – в европейските езици е попаднала чрез португалския и е свързана с малайския и санскритския израз за съветник или длъжностно лице. Независимо колко романтично е обяснението, името на мандарината и до днес носи следи от дългото пътуване от азиатските градини до европейската парфюмерия.

Джинджифил

Джинджифилът (Zingiber officinale) е многогодишно тропическо растение от семейство джинджифилови, към което принадлежат и кардамонът и куркумата. За парфюмерията и кухнята е ценен неговият подземен корен – сегментиран, разклонен „корен“ със светла плът и тънка кора. Растението произхожда от тропическа Азия и в днешно време почти не се среща в дивата природа, но се отглежда в целия тропически пояс. Най-много корени се събират в Индия и Китай, а значителен район е и Западна Африка, откъдето идва джинджифил с изразително остър, проникващ аромат.

Пътешествие по пътищата на подправките

Джинджифилът е една от най-старите търгувани подправки. Споменават го древни индийски и китайски текстове и още в древността е пътувал по караванни и морски маршрути до Средиземноморието. Гърците и римляните го познавали като екзотична суровина от Изтока, а посредниците в търговията – особено арабските търговци – дълго пазели знанието за това, откъде точно произхожда. В средновековна Европа джинджифилът бил сред най-търсените и ценни видове подправки. С него се овкусявали ястия и вино, продавали го аптекарите и се превърнал в символ на далечната търговия и благосъстояние. Именно през кухнята и аптеката неговият аромат постепенно проникнал в ароматните води, ароматните мазила и по-късно в съвременната парфюмерия.

Как се добива

Парфюмерите работят с две основни форми на суровината:

• Етерично масло – получава се чрез дестилация на сушен, натрошен корен с водна пара. Има по-топъл, пикантен и леко дървесен характер, тъй като при сушенето част от най-летливите и свежи съставки изчезват.
• Екстракт с въглероден диоксид – получава се чрез нежна екстракция при ниска температура. По-добре запазва свежия, сочен вкус на прясно нарязан корен, включително неговите лимонови нюанси.

Интересно е, че пикантността, която познавате от храната, се дължи основно на нелетливи вещества. В ароматната суровина тя се проявява само частично – джинджифилът в парфюма не мирише „остро“ като в устата, а по-скоро искрящо и топло.

Ароматът на джинджифил в състава на парфюма

Ароматът на джинджифил е пикантен, топъл и същевременно цитрусов, с нотки на лимонова кора, пипер и лека земност. Тази двойственост го прави изключително универсална суровина. В горните нотки на свежи и цитрусови композиции придава енергия и „сок“, в ароматични и фужерни парфюми свързва билките с дървесната база, а в ориенталските аромати добавя топлина и пикантност, без да натоварва композицията. Най-често го откривате в съчетание с бергамот, грейпфрут, кардамон, розов пипер, ветивер или кедър. Тъй като е горна нота, неговата свежа искра е най-очевидна в първите минути след нанасяне – топлата пикантна следа след това незабележимо се влива в сърцето на аромата.

Карамфил

Малките тъмни „карамфили“, които познавате от кухнята, всъщност са изсушени, все още неразцъфнали пъпки на вечнозеленото дърво карамфилово. Това дърво произхожда от Молукските острови в източна Индонезия, които дълго време са били наричани Острови на подправките заради богатството си. Пъпките се събират, когато започнат да порозовяват, и се сушат на слънце, докато не станат кафяви и твърди. С формата си на малък гвоздей с кръгла глава и издължена дръжка, те напомнят на малък гвоздей – оттук идва и българското име, както и латинското clavus, което е основа за наименованието в редица европейски езици.

Как се добива карамфиловото масло

Етеричното масло от карамфил се добива чрез парна дестилация. Най-финото и най-ценно за парфюмерията е маслото от пъпките, но също така се дестилира масло от листата и стъблата, което е по-остро, по-сухо и по-малко заоблено. Във всички тези варианти основната роля играе евгенолът – ароматично вещество, което съставлява по-голямата част от маслото и му придава характерния му аромат. Парфюмерите работят и с изолиран евгенол и сродни молекули, които могат да бъдат извлечени от него.

Как ухае и къде се среща в парфюмите

Ароматът на карамфила е топъл, пикантен и леко сладък, с пикантен, почти лют край и леко дървесен завършек. На много хора напомня за коледни сладкиши, греяно вино или портокал, набоден с карамфили. В парфюмите се появява предимно в средните и базовите нотки, където придава на композицията дълбочина, топлина и изразителен пикантен подпис. Обикновено го срещате в следните контексти:

• в ориенталски композиции, където се съчетава добре с ванилия, смоли и балсами,
• в пикантни аромати редом с канела, индийско орехче или пипер,
• в дървесни нотки, на които придава топлина и земна сочност,
• в цветни композиции, където подчертава чувствеността на розата или карамфила.

Карамфилът заема особено място в така наречения акорд на карамфила. Цветът на карамфила почти не се използва в парфюмерията, поради което парфюмерите създават изкуствено характерния му пикантно-цветен аромат – и именно евгенолът е ключовата съставка в него. Карамфилът стои в основата на много аромати, които на пръв поглед изглеждат чисто цветни. Тъй като е много изразителен, обикновено се дозира умерено: в малки количества затопля композицията, в излишък лесно я заглушава.

Подправка, за която се водили войни

Карамфилът е една от най-старите търгувани подправки в света. Писмени сведения от Китай разказват, че дворцовите служители освежавали дъха си с него, преди да говорят с императора, и по караванни и морски пътища достигал до Средиземноморието. Истинската му стойност обаче нараснала с възхода на европейските морски сили. През 17-ти век португалците били заменени от нидерландците, чиято Източноиндийска компания установила строг монопол върху отглеждането на карамфил. Отглеждането било съсредоточено на няколко избрани острова, а дърветата, растящи другаде, били унищожавани и износът на разсад бил строго наказван.

Монополът бил нарушен от французина Пиер Поавр, управител на остров Мавриций, тогава френска колония. През 18-ти век той успял да пренесе тайно разсад от карамфил и индийско орехче от Молукските острови и да започне тяхното отглеждане извън нидерландския контрол. Оттам карамфилът се разпространил в други тропически области, основно по източноафриканското крайбрежие и островите в Индийския океан, и от някога рядка подправка постепенно се превърнал в обичайно достъпна суровина – както в кухнята, така и в парфюмерията.

Виолетка

Ароматната виолетка (Viola odorata) е малко растение, което през пролетта разцъфва с наситено лилави, едва сантиметрови цветчета. За парфюмерията тя отдавна се отглежда във Франция – в околностите на Тулуза, която я избра за свой символ, и в хълмовете над Грас – както и в италианската Парма, където се превърна в местна специалност. Традицията на отглеждане в тези области е тясно свързана с 19-ти век, когато търсенето на виолетков аромат достигна своя връх.

Ароматната съставка се извлича от цветчетата с огромни разходи. За малко количество екстракт е необходимо огромно количество ръчно събрани цветчета и добивът е толкова нисък, че цветният абсолют в съвременната парфюмерия се използва само изключително рядко. Парфюмерите затова прибягват до две по-достъпни пътища. Първият е абсолют от виолеткови листа, тъмнозелено гъсто вещество, получено чрез екстракция с разтворители. Вторият са йоните – синтетични молекули, които в края на 19-ти век са описани от немските химици Фердинанд Тиеман и Паул Крюгер. Йоните вярно наподобяват аромата на виолетковото цвете и благодарение на тях виолетката се превърна от скъпа куриозност в обичайно достъпна суровина. Те са сред първите синтетични ароматни вещества, които значително повлияха на облика на модерната парфюмерия.

Виолетката обаче няма само едно лице. Цветът, независимо дали е естествен или съставен от йони, ухае пудрово и сладко, с лек нюанс, който може да напомня на малини. Листът, от друга страна, носи зелен, свеж, почти краставичен тон с влажен, земен подтекст на прясно набрана зеленина. В композицията виолетката обикновено се появява в средните тонове, тоест в сърцето на аромата. Ще я намерите предимно в цветни и пудрови парфюми, където омекотява и заобля останалите цветя. Виолетковият лист също така се използва и в зелени и ароматични композиции, на които придава охлаждаща свежест.

Интересното при йоните е тяхното необичайно въздействие върху обонянието. След известно време носът престава да ги регистрира, за да ги улови отново след кратка пауза – виолетковият аромат така сякаш изчезва и се връща отново. Това явление често се посочва като една от причините, поради които виолетката изглежда толкова неуловима и крехка.

Виолетката има и богата история. Била е любимо цвете на императрица Жозефина и Наполеон, според разказите от онова време, й я изпращал за всяка годишнина от брака им. Когато през 1814 г. заминава в изгнание на Елба, той обещава, че ще се върне, когато цъфнат виолетките. Неговите привърженици след това избрали виолетката за таен разпознавателен символ – носели я на дрехите си или в ревера и говорели за самия Наполеон като за „капрал Виолетка“. През пролетта на 1815 г. той наистина се върнал и виолетката останала здраво свързана с бонапартистите. През 19-ти век тя преживяла голяма популярност и в парфюмерията, а виолетковите аромати били сред типичните аромати на викторианската епоха.

Кехлибар

Когато в описанието на композицията се споменава кехлибар, не се има предвид вкаменената смола на древни иглолистни дървета, която познавате от бижутата. Тя сама по себе си почти не ухае. В парфюмерията кехлибарът е фантазиен акорд – ароматно впечатление, което природата в готов вид не предлага и което парфюмеристите създават от няколко суровини. Името си е заел от златистия цвят и топлия, меден характер, които хората свързват с фосилната смола.

От какво се състои акордът

Класическият кехлибарен акорд се основава на три стълба, които парфюмеристите смесват в различни пропорции в зависимост от търсения резултат:

• Лабданум – смола от цистус, която представихме в 4-ти епизод. Придава на акорда дълбочина, кожени и леко животински подтонове и по-тъмен, почти димен оттенък.
• Бензоин – балсамова смола с ванилова, леко пудрена сладост. Акордът омекотява и заобля.
• Ванилия – носи кремообразна сладост и усещане за топлина, благодарение на което кехлибарът изглежда чувствен и приветлив.

Към тези основи често се добавят други балсами и смоли, пикантни тонове или синтетични вещества, които укрепват акорда и удължават неговата трайност. Всяка парфюмерийна работилница има своя собствена версия на кехлибар – една е суха и смолиста, друга медено сладка, трета почти димна.

Кехлибар не е амбра

На български и на чужди езици двата термина лесно се бъркат, но всъщност става дума за напълно различни неща. Амбра е животинска суровина, която се образува в храносмилателния тракт на кашалота и след години в морето придобива фин, солен, леко земен аромат. Днес в парфюмерията се заменя със синтетични молекули. Кехлибар обаче е чисто растителен акорд, съставен от смоли и ванилия. Ако срещнете обозначението амбров парфюм, обикновено се има предвид именно кехлибарен, тоест топъл смолист характер, а не аромат на истинска амбра.

Как ухае

Кехлибарът ухае топло, смолисто и сладко. Често се сравнява с мед, карамел, затоплено дърво или с кожа, нагрята от слънцето. На кожата се развива бавно и издържа дълги часове, затова принадлежи към основните тонове. Той формира гръбнака на ориенталското семейство аромати, което днес парфюмеристите и критиците все по-често наричат амброво. Отлично се съчетава с подправки, роза, тамян, пачули и дървесни тонове, придавайки им пълнота и топлина.

Малко история

Корените на кехлибарния акорд се простират до края на 19-ти и началото на 20-ти век. Тогава благодарение на развитието на химията, парфюмеристите получават първите синтетични вещества, като ванилин, и могат да комбинират природни смоли с нови молекули в по-голям мащаб. Появяват се първите големи ориенталски композиции, изградени именно на топлата кехлибарена основа и повлияни от тогавашната фашинация с Ориента. Тяхното наследство е видимо в парфюмерията и до днес – кехлибарът остава един от най-често използваните акорди и за много хора е синоним на топлина и чувственост.

Бензоин

Бензоинът е балсамова смола, която се отделя от тропически дървета от рода Styrax. За парфюмерията са важни два основни източника: сиамски бензоин от Югоизточна Азия, предимно от Лаос и Тайланд, и суматрански бензоин от индонезийския остров Суматра. И двата материала споделят сладък и топъл характер, но се различават в детайлите – сиамският тип е по-нежен и по-изразено ванилов, докато суматранският е по-сух, смолист и има леко канелен подтон.

Събирането на смолата и до днес е предимно ръчна работа. Събирачите нарязват кората на зрелите дървета и от раните започва бавно да изтича сок. На въздуха той постепенно се втвърдява в белезникави до жълтеникави сълзи, които с времето потъмняват до кехлибарено кафяви нюанси. Събраните парчета се сортират по размер и чистота, като най-високо се ценят светлите и чисти сълзи. За парфюмерийни цели от тях чрез екстракция с разтворители се приготвя резиноид – гъста, лепкава маса, която парфюмерите допълнително разреждат, за да може лесно да се работи с нея в композицията.

Ароматът на бензоина е сладък, ванилов и балсамов, с леко пудрен и смолист оттенък. Ваниловото усещане се дължи, наред с други неща, на естественото съдържание на ванилин, особено при сиамския тип. В композицията бензоинът принадлежи към основните нотки, където се изпарява много бавно. Благодарение на това той функционира като фиксатор: забавя изпаряването на по-леките, летливи съставки и помага на аромата да се задържи за дълги часове. Затова често се среща в ориенталски и гурме парфюми, където подчертава нотките на ванилия, тонка, смоли или подправки. Със своята топла мекота обаче може да омекоти и цветни композиции и да намали тяхната острота.

Когато търсите бензоин в парфюм, обикновено той не се проявява веднага след нанасяне. Неговият момент идва в края, когато горните нотки се изпарят и на кожата остава мек, топъл и леко сладък воал. Именно това обгръщащо усещане го прави суровина, която много хора свързват с по-студените месеци и уютната атмосфера.

Бензоинът има дълга история. В продължение на векове той е част от смеси за кадене и неговият топъл, сладък дим съпровожда религиозни обреди в будистки храмове в Югоизточна Азия и в църкви в Европа. В Средиземноморието е достигал по търговските пътища чрез арабски търговци, които го познавали като „яванско кадило“. От арабското наименование лубан джави постепенно се развило и европейското име бензоин. Смолата дълго време е била част от ценните вносни стоки, които в Европа се ценели подобно на други ароматни балсами от Ориента.