Енциклопедия на парфюмерийните съставки: съставки и техните истории – част 6

Грейпфрут – искрящата горчивина на цитрусите

Сред цитрусите грейпфрутът е сравнително млад. Той е възникнал чрез естествено кръстосване на помело и сладък портокал на карибския остров Барбадос, където в средата на 18-ти век уелският духовник и натуралист Грифит Хюз го описва и нарича „забранения плод“. Ботаниците днес го класифицират под името Citrus × paradisi, а английското му име, от което произлиза и българското, препраща към факта, че плодовете висят на дървото в гроздове, подобно на виното.

За парфюмерията се използва етерично масло от кората. Получава се чрез студено пресоване – както при бергамота или лимона, малките маслени мехурчета в кората се нарушават механично и освободеното масло се отделя от сока и водата. Без нагряване запазва свежия, сочен характер на прясно разрязан плод. В състава преобладава лимонен, който присъства в почти всички цитруси; типичният почерк на грейпфрута обаче се формира от вещества, присъстващи само в следови количества.

Първото от тях е нооткатон, сескитерпенов кетон с горчива, леко дървесна миризма, която свързвате с кората на грейпфрута. Втората група са серните тиоли, предимно 1-p-ментен-8-тиол. Те принадлежат към вещества с изключително нисък праг на възприятие, така че човешкият нос ги улавя дори в минимални концентрации. В по-висока доза биха били неприятни, но в баланс с останалите съставки придават на грейпфрута характерната му искра – леко серен, почти тропически подтон, който го отличава от портокала и лимона.

В композициите грейпфрутът почти винаги отваря връхните нотки. Използва се в цитрусови и свежи аромати, в ароматични композиции и във фужер, където озарява билките и лавандулата. Към доказаните комбинации принадлежат:

• ветивер – земната, опушена дървесност подчертава горчивината на кората и й придава дълбочина,
• мента – усилва охлаждащото, освежаващо усещане,
• роза – цитрусовата киселинност олекотява цветето и му придава модерен, сочен оттенък,
• мускус – чиста, мека база, на която грейпфрутът отзвучава по-дълго.

Слабостта на грейпфрутовото масло е неговата летливост. Лимоненът и други леки молекули се изпаряват от кожата в рамките на няколко десетки минути, така че самият грейпфрут би изчезнал скоро след нанасяне. Парфюмерите затова удължават неговото въздействие – добавят изолиран или синтетичен нооткатон, който се изпарява по-бавно, работят с по-стабилни синтетични молекули с грейпфрутов характер и закотвят цитрусовия акорд в дървесни и мускусни тонове на базата. Така че, когато в свеж парфюм усещате грейпфрут дори след няколко часа, обикновено не става въпрос за самото масло, а за добре обмислената структура на цялата композиция.

Мимоза – пудровото цвете на провансалската пролет

Когато на Лазурния бряг все още се усеща зимният хлад, хълмовете над Кан се озаряват от хиляди малки жълти топчета. Това, което парфюмеристите наричат мимоза, всъщност е сребриста акация (Acacia dealbata) – дърво със сребристо-зелени перести листа, което ботанически не принадлежи към истинските мимози от рода Mimosa. Произхожда от югоизточна Австралия и Тасмания, а в Европа е внесено през 19-ти век като декоративно дърво и в средиземноморския климат се е натурализирало до такава степен, че започва да се разпространява диво. Днес образува обширни гори в планината Танерон близо до Грас, които са сред най-големите мимозови гори в Европа.

Цветовете се събират от януари до март и се обработват чрез екстракция с летливи разтворители. Така се получава конкрет – гъста восъчна маса, от която чрез промиване с алкохол и отстраняване на восъците се извлича абсолютна есенция. Дестилацията с водна пара практически не се използва при мимозата, тъй като нежните цветове не биха издържали на високите температури. Добивът е нисък и реколтата зависи от това, какво ще бъде времето през пролетта – късният мраз може значително да намали добива.

Абсолютната есенция на мимозата ухае медено и пудрово, с нотки на зелени стъбла, восъчни венчелистчета и леко сладък бадем. На кожата действа меко и топло, без опияняващата тежест, типична за белите цветя – по-скоро като слънчево нагрят прашец, отколкото като тежък букет.

В парфюмерията мимозата обикновено заема място в сърцето на композицията. Най-силно се откроява в цветни и пудрови аромати, където естествено се съчетава с няколко суровини:

• теменужка, с която споделя зелена свежест и пудрова мекота,
• ирис, чийто корен добавя елегантен, леко земен пудър,
• хелиотроп, който подчертава бадемовия и ванилов подтон,
• бадем, който подчертава сладката, почти сладкарска страна на цветето.

Мимозата е също символ на празниците. В Мандельо-ла-Напул всяка година през февруари се провежда празник на мимозата с алегорични коли, украсени с хиляди клонки, а пейзажът е пресечен от около 130 километровия маршрут Route du Mimosa от Борм-ле-Мимоза до Грас. В Италия от 1946 г. насам жълто цъфтящи клонки се подаряват на жените на 8 март, Международния ден на жената – като скромно, но радостно напомняне, че пролетта е на път.

Гардения – кремаво бяло цвете, създадено от парфюмеристи

Гардения жасминовидна (Gardenia jasminoides) е вечнозелен храст от семейство Маренови, който произхожда от южен Китай и Япония. Има твърди, лъскави тъмнозелени листа и восъчно бели цветове, които за няколко дни пожълтяват и покафеняват. Който някога е усетил аромата им в топлия вечерен въздух, знае, че тяхната миризма може да изпълни цяла стая.

Въпреки това, истинска гардения в парфюмна композиция трудно ще намерите. Цветовете са крехки, потъмняват при всяко докосване и отделят ароматни вещества неохотно. Абсолютното масло се извлича от тях в минимални количества и на цена, която изключва обичайното му използване. Почти всяка "гардения", която усещате в аромата, е дело на парфюмерист – внимателно съставен акорд, а не екстракт от цветето.

При реконструкцията парфюмеристът първо анализира от какво се състои ароматът на живото цвете. Гарденията ухае кремаво и плътно, с леко кокосов, почти млечен подтон, през който проблясва свежа зелена линия и особен земен, гъбен акцент, напомнящ влажна гора. Тези слоеве се съставят от други суровини:

• жасмин придава блестящо, леко чувствено бяло сърце,
• тубероза носи кремава плътност и опияняваща пълнота,
• портокалов цвят омекотява цялото с медена свежест,
• синтетични молекули – например стираллилацетат с остро зелено, плодово-цветно звучене или лактоните с кокосова и прасковена сладост – допълват това, което природните суровини сами не могат да изразят.

Така съставената гардения най-често се появява в средните тонове на бели цветни композиции, където придава на аромата кадифена пълнота и блясък. Обича да се комбинира с кокос, който подчертава кремавостта й, със сочна праскова и с мек мускус в основата, благодарение на който цветето дълго и нежно отзвучава върху кожата.

Европейското си име цветето носи от Александър Гардън, шотландски лекар и природоизследовател, който през 18-ти век работи в Чарлстън, Южна Каролина и кореспондира с Карл Линей. Родът е наречен на него от британския природоизследовател Джон Елис. През 19-ти и началото на 20-ти век свежата гардения е част от бутониерата на елегантните господа и по-късно става отличителен знак на джаз певицата Били Холидей, която поставя белите цветя в косата си по време на своите изпълнения.

Кафе – печената горчивина на гурме ароматите

Арабското кафе дърво (Coffea arabica) произхожда от планинските гори на югозападна Етиопия, където и до днес расте диво под сянката на по-високи дървета. С откриването му е свързана легенда за пастира Калди, чиито кози след като яли червени плодове, започнали да скачат неспокойно и не могли да заспят цяла нощ. Калди разказал за наблюденията си на монасите от близкия манастир и те приготвили напитка от плодовете, която им помагала да останат будни по време на нощните молитви. Историята е записана за първи път едва през 17-ти век, така че е по-скоро очарователна легенда, отколкото исторически факт. Доказано е, че през 15-ти век кафето се отглеждало и пиело в Йемен, откъдето чрез пристанището Мока се разпространило в Османската империя, Персия и впоследствие в Европа.

Парфюмерията работи почти изключително с печени зърна – зеленото кафе има по-скоро тревист и бобов аромат, типичният кафе аромат се развива едва при печене. По време на печенето протичат реакцията на Майар и карамелизацията на захарите, при които се образуват стотици ароматни вещества, включително пиразини и серни съединения. От печените зърна чрез екстракция с разтворители се получава абсолютна есенция, но все по-често се използва екстракт със супер критичен въглероден диоксид (CO₂). Той работи при ниска температура, не оставя следи от разтворители и вярно улавя аромата на прясно смляно кафе. Степента на печене е от значение: по-светлото печене дава по-плодов, кисел и леко орехов тон, докато тъмното печене носи горчивина, дим и оттенък на горчив шоколад.

Кафе ароматът е тъмен, печен, леко опушен и горчиво-сладък, с нотки на карамел и печени ядки. Той е много интензивен, затова парфюмеристите го дозират внимателно – в излишък лесно може да заглуши останалите съставки. Използва се в сърцето и основата на композициите, особено в гурме, където добавя горчива контрапункт на сладките акорди, и в ориенталски, на които придава дълбочина и топлина. Доказани са следните комбинации:

• ванилия и тонка боб – омекотяват горчивината и напомнят на кафе със сметана,
• какао – задълбочава тъмния, шоколадов характер,
• роза – създава неочакван контраст между цветето и печената горчивина,
• пачули – добавя земност и дървесен нюанс.

С кафето в парфюмерията ще се срещнете и извън флакона. До тестерите често стои купичка с кафе зърна, към които можете да се обърнете между различните аромати, за да "рестартирате" обонянието си. Изследванията не потвърждават този ефект: в малки проучвания кафе зърната не помогнали за по-добро разпознаване на ароматите от обикновеното вдишване на свеж въздух. Все пак има смисъл – кратка пауза и силен, познат аромат отвличат вниманието и дават на носа момент на почивка. Също толкова добре ще ви послужат няколко вдишвания навън или помирисване на собствената ви непарфюмирана кожа на предмишницата.

Индийско орехче – топлата подправка от Молукските острови

Индийското орехче (Myristica fragrans) е вечнозелено дърво, което произхожда от островите Банда – малък архипелаг в Молуките на изток от днешна Индонезия. Неговите жълтеникави плодове наподобяват кайсия. Когато узреят, месестата част се разпуква и разкрива тъмно лъскаво семе, обвито в яркочервена дантелена обвивка. От един плод се получават две различни подправки. Самото семе, освободено от твърдата обвивка, е индийско орехче. Червената обвивка, наричана арилус, се суши отделно, като става златисто-оранжева и в кухнята и парфюмерията се нарича мускатен цвят. Неговият аромат е малко по-нежен и сладък от този на орехчето.

Парфюмерията работи предимно с етерично масло, което се получава чрез парна дестилация на натрошени орехчета; по същия начин може да се обработи и мускатният цвят. Етеричното масло е безцветно до жълтеникаво и ухае топло и пикантно, с леко сладък, дървесен тон и смолист оттенък. В началото се усеща свежа, почти иглолистна искра, след което се разгръща топла дълбочина, която познавате от коледни сладкиши или греяно вино. За този характер отговарят, наред с други, сабинен, пинен и миристицин.

В композицията индийското орехче се използва в горните и средните нотки. То е класическа суровина за пикантни и ориенталски парфюми, добавя топлина на дървесните аромати и в композиции тип фужер омекотява свежата лавандула и ароматните билки. Най-често се среща с тези партньори:

• цитруси – тяхната искра се затопля и удължава,
• лавандула – заедно създават топъл ароматен акорд,
• роза – добавя кадифена пикантност на цветето,
• тютюн и ванилия – заедно с него създават мека, почти гурме база.

Парфюмеристите го дозират умерено: в малки количества оживява композицията, в по-висока концентрация лесно би заглушило останалите съставки. Ако искате да го разпознаете в парфюма, съсредоточете се върху първите минути след нанасяне – топлата пикантна следа е най-ясна именно тогава.

Историята на индийското орехче е също така история на колониалната търговия с подправки. В продължение на векове индийското орехче расте практически само на островите Банда и в Европа неговите плодове се оценяват на злато. Холандската Източноиндийска компания през 17-ти век си осигурява монопол върху архипелага, но малкият остров Рун е претендиран от англичаните. Спорът е разрешен през 1667 г. със споразумението от Бреда: холандците се отказват от Новия Амстердам на Манхатън, който англичаните завладяват три години по-рано, а англичаните в замяна спират да претендират за Рун. От днешна гледна точка тази размяна изглежда невероятна – тогава обаче островът, покрит с индийски орехчета, е бил по-ценен от селището на североамериканското крайбрежие.

Опопонакс – сладка балсамова смола от Африканския рог

В сухите, каменисти райони на Сомалия и югоизточна Етиопия расте нисък трънлив храст Commiphora guidottii. Той принадлежи към същия род като смирната, на която вече сме се посветили в нашата серия, и неговата смола е много подобна на нея – само че е по-мека, по-сладка и по-приятна. Затова се нарича сладка смирна и в парфюмерията е утвърдено името опопонакс.

Събирането протича подобно на другите тамянови смоли. Събирачите прорязват кората на храста и от раните бавно изтича млечен сок, който на въздуха се втвърдява в жълтеникави до червеникави бучки. Те се събират след няколко седмици, сортират се и се подготвят за износ. За нуждите на парфюмерите смолата се обработва по два начина. Чрез екстракция с разтворители се получава гъст, тъмен резиноид, който улавя цялата ширина на аромата, включително тежките, лепкави съставки. Чрез дестилация с водна пара се получава етерично масло – по-леко, прозрачно и с по-изразен пикантен нюанс.

Ароматът на опопонакс е топъл и балсамов, с медена сладост, която напомня на пчелен восък или сушени плодове. Под него се усеща леко земен, на места дори кожен подтон и нежна следа от подправки. За разлика от смирната, липсва изразена горчивина и охлаждаща, камфорова страна, и затова действа по-закръглено. На кожата се развива бавно и се задържа дълги часове.

Именно тази устойчивост го прави ценен фиксиращ агент. В основните нотки забавя изпарението на по-летливите съставки и придава дълбочина на композицията. Ще го срещнете предимно в амброви и ориенталски аромати, където естествено се съчетава с ванилия, лабданум и бензоин, и в шипрови композиции, в които омекотява сухотата на мъха. Добре се разбира и с розата – нейната цветна свежест подчертава с топлина и кадифена сладост.

Историята на опопонакс е свързана с кервани пътища, по които от Арабия и Африканския рог през вековете се транспортирали тамян и смирна до Египет, Месопотамия и средиземноморските пристанища. Ароматните смоли тогава били сред най-ценните стоки на своето време и се изгаряли в храмове и при тържествени церемонии. Интересен е и произходът на самото име. Гръцката дума opopanax, съставена от изразите за „сок“ и „всецелебен“, първоначално обозначавала гумена смола на средиземноморското растение Opopanax chironium, познато на античната медицина. Едва по-късно името в търговията преминало към сладката смирна от Африканския рог – и въпреки че двете растения ботанически нямат нищо общо, под името опопонакс в парфюмерията и до днес се крие именно африканската смола.