История на ароматите, част 4: Ръкавичарите от Грас

Аромати като щит срещу чумата в средновековна Европа

В предишната част се отправихме към арабския свят, където лекарите и дестилаторите усъвършенстваха аламбика и се научиха да добиват розова вода в големи количества. Тези знания не останаха затворени зад границите на ислямските империи. Те се връщаха в Европа по няколко пътища – през Пиренейския полуостров, където в Толедо арабските медицински текстове се превеждаха на латински, през Сицилия с нейната смесена арабско-норманска култура и също така с кръстоносците и търговците, които си носеха от Леванта подправки, смоли и нови обичаи.

Европа, в която тези знания достигнаха, обаче възприемаше аромата по различен начин от нас днес. Не ставаше въпрос преди всичко за красота или личен подпис, а за здраве.

Средновековната медицина се основаваше на античните авторитети и вярваше, че много болести се разпространяват чрез така наречените миазми – развален, миризлив въздух, издигащ се от блата, гниещи отпадъци или разлагащи се тела. Представете си тесни улички без канализация и логиката на тогавашните лекари ще ви стане веднага по-разбираема: ако болестта идва с миризмата, приятният аромат може да я прогони. Когато в средата на 14-ти век чумната епидемия, известна като черната смърт, премина през Европа, ароматната защита стана част от ежедневието. Днес знаем, че чумата се причинява от бактерия, разпространявана основно от бълхи, така че ароматите не можеха да предпазят от нея. За тогавашните хора обаче тя беше логична и достъпна защита.

Сред най-известните ароматни средства от онова време бяха:

• Помандери – ароматни топчета от амбра, мускус, подправки или смоли, при по-заможните собственици поставени в пробити кутии от сребро или злато. Носеха се на кръста или на врата и в застоялите улички се доближаваха до носа. Името обикновено се извежда от старофренското pomme d’ambre, тоест „амбрено ябълко“.
• Ароматни торбички – платнени торбички, пълни със сушени билки като лавандула, розмарин или салвия. Бяха по-евтини от помандерите и затова достъпни и за по-малко заможните.
• Опушване – в домовете и по улиците се палеше хвойна, тамян или розмарин, за да може димът да „почисти“ въздуха.

Особено място сред тези средства заема оцетната „чума вода“, по-късно известна като оцет на четиримата крадци. Според легендата, която се свързва с по-късните чумни вълни във Франция и се разказва в много версии, група крадци ограбвали домовете на болните и починалите и въпреки това не се заразили. След залавянето си, в замяна на по-леко наказание, те разкрили тайната си – оцет, в който били накиснати билки като салвия, розмарин, пелин или лавандула. Надежден исторически документ за тази история липсва. Оцет с билки обаче наистина се използвал като защитно и почистващо средство в народната практика.

Голямата роля в съхраняването и предаването на знания играеха манастирите. Монасите и монахините отглеждали в манастирските градини лечебни билки, преписвали антични и арабски медицински текстове и в манастирските аптеки приготвяли мехлеми, тинктури и билкови води. Постепенно се прилагала и дестилация с алкохол. Пример за това е така наречената унгарска вода, билков дестилат с розмарин, за който традицията разказва, че го използвала унгарската кралица през 14-ти век. Неговият произход обаче е обвит в легенди и точното му датиране остава несигурно.

Независимо дали става въпрос за помандер на заможен гражданин или за торбичка с лавандула на бедна домакиня, общото беше едно: ароматите по това време служиха преди всичко като лекарство и защита, а не като украшение. Едва с развитието на търговията и новото време те започват бавно да се превръщат в нещо за удоволствие и социален статус.

Ренесансова Италия – венециански подправки, флорентински аптеки

Докато Средновековието възприемаше аромата предимно като защита, Ренесансът го преоткри като удоволствие, знак за вкус и статус. Ако през 15-ти и 16-ти век търсите място, където в Европа се знае най-много за ароматните вещества, вашето пътуване с голяма вероятност би ви отвело в Италия. Тук се събраха богатството на търговските републики, учеността на университетите, умението на аптекарите и амбицията на владетелските дворове – комбинация, каквато другаде не се срещаше в такава степен.

Венеция дължеше своя възход на търговията с Леванта, тоест с пристанищата на Източното Средиземноморие. Венецианските кораби пристигаха от Александрия, Бейрут или Константинопол, натоварени със стоки, които идваха от Арабия, Индия и други области на Азия. Освен коприна и скъпоценни камъни, те носеха и суровини, без които тогавашните ароматни смеси не биха могли да съществуват:

• подправки – канела, карамфил, индийско орехче или пипер,
• смоли и балсами – тамян, смирна, бензоин или лабданум,
• животински суровини – мускус и амбра, които бяха сред най-скъпите артикули изобщо.

Венецианските търговци разпродаваха тези суровини по целия континент и техният град се превърна в врата, през която екзотичните аромати навлизаха в Европа. През 1555 г. тук, в един от основните центрове на печатане на книги, излезе книгата Notandissimi secreti de l'arte profumatoria, приписвана на Джованвентура Росети, която се счита за една от първите печатни ръководства, посветени на парфюмерийното изкуство. Рецептите за ароматни води, помади или пудри благодарение на нея можеха да се разпространяват и извън затворения кръг на занаятчиите.

Във Флоренция ароматното занаятчийство се развиваше предимно в аптеките. Доминиканските монаси при църквата Санта Мария Новела отглеждаха лечебни билки и приготвяха от тях мехлеми, балсами и дестилирани води за нуждите на манастира и болните. От тази манастирска аптека постепенно се създаде самостоятелна институция, която през 1612 г. отвори вратите си за обществеността. Нейната история добре показва колко тънка беше границата тогава между лекарството и ароматната вода: розовата вода или водата от портокалови цветове според тогавашното разбиране трябваше да освежи, успокои и ароматизира едновременно. Флорентинските аптекари освен това принадлежаха към влиятелната гилдия Arte dei Medici e Speziali, която обединяваше лекари, аптекари и търговци на подправки – аромати, подправки и лекарства тогава просто принадлежаха към един свят.

Италианските ренесансови дворове – Медичите във Флоренция, Есте във Ферара, Гонзага в Мантуа или Сфорца в Милано – състезаваха се в разкош. Надпреварваха се със сгради и пиршества, но и с това как ухаеха техните стаи, облекла и аксесоари. Парфюмери, алхимици и аптекари затова бяха търсени занаятчии. Според запазените източници, ароматните рецепти интересуваха и самите благороднички: за Изабела д'Есте се казва, че обичала сама да смесва ароматни смеси, а на Катерина Сфорца се приписва колекция от рецепти, известна като Experimenti, в която освен лечебни процедури се появяват и козметични и ароматни препарати.

Защо именно Италия от 16-ти век се счита за лаборатория на европейската парфюмерия? Събраха се три предпоставки: лесен достъп до суровини благодарение на търговията, познания по дестилация и аптекарство, развити в манастири, гилдии и университети – в Падуа например през 1545 г. се създаде ботаническа градина, която се счита за една от най-старите университетски градини в света – и накрая търсенето от богатите дворове, които бяха готови щедро да плащат за аромати. Италианските методи и италианските занаятчии оттук се разпространяваха в други страни и един от тези пътища водеше директно към Франция.

Катерина Медичи въвежда италианските парфюмери във Франция

През есента на 1533 г. в Марсилия се състоя сватба, която имаше неочаквано дълго въздействие върху историята на ароматите. Четиринадесетгодишната Катерина Медичи, дъщеря на флорентинския род банкери и меценати, се омъжва за също толкова младия Анри, втория син на френския крал Франсоа I. Той заема трона през 1547 г. като Анри II. Катерина не донесе в новата си родина само зестра, но и част от италианския дворцов свят – готвачи, шивачи, художници и занаятчии, които пренесоха със себе си обичаите на тогавашната в много отношения по-развита Италия.

Сред тези пристигащи най-често се споменава парфюмерът, известен като Рене ле Флорентин, или Рене Флорентинеца. За живота му са запазени по-малко сигурни факти, отколкото би съответствало на неговата репутация. Според традицията той е имал магазин в Париж на моста Сен-Мишел, където предлагал парфюми, пудри, гримове и ароматни мазила. Съвременните доклади го описват като търсено място за дворяните, които не го посещавали само за ароматни стоки, но и за новини от двореца. Независимо от истинската му роля, неговата фигура добре илюстрира колко силно тогавашна Франция се възхищавала на италианските парфюмери.

На Катерина се приписва голяма страст към ароматите и френският двор охотно възприема нейния вкус. Най-видимото проявление на новата мода стават парфюмираните ръкавици. Кожените ръкавици тогава не били само защита за ръцете, но и важна част от облеклото, която показвала социалното положение. Фината кожа се ароматизирала със смеси от амбра, мускус, цивет, розова вода или подправки, така че ароматът съпровождал всяко движение. Представете си дворцов празник, където при поздрав или ръкостискане се разпространява ароматът на редки суровини – ръкавиците се подарявали при празненства и дипломатически срещи и колкото по-скъпи били използваните суровини, толкова по-ясно говорели за богатството и значимостта на техния носител.

С парфюмираните ръкавици е свързана и най-известната легенда на цялата епоха. През юни 1572 г. в Париж умира Жана Наварска (Жана д'Албре), кралица на Навара и една от водещите фигури на френските протестанти. Тя пристига в града за подготовката на сватбата на сина си Анри Наварски с дъщерята на Катерина, Маргарита Валоа. Скоро след смъртта й се разпространява слухът, че е била отровена с ароматизирани ръкавици, които по нареждане на Катерина й доставил именно Рене ле Флорентин. Легендата се подхранва от напрегнатата религиозна атмосфера – по-малко от три месеца след смъртта на кралицата следва Вартоломеевата нощ – и векове по-късно я прославя и Александър Дюма в романа Кралица Марго.

Историците обаче отхвърлят тази версия. Няма доказателства за отравяне и Жана Наварска най-вероятно е починала от болест – според запазените сведения става дума за белодробно заболяване, често се споменава туберкулоза. Съмнения буди и самата идея за отрова, която би действала надеждно през ароматизираната кожа. Историята за отровените ръкавици затова приемайте като легенда от онова време. Тя не казва много за истинската смърт на кралицата, но добре показва каква сила хората тогава приписвали на ароматите и колко лесно в тях можело да се усети тайна. Модата на ароматизираните ръкавици междувременно безпроблемно преживява легендата за отровата и продължава да расте.

Грас – кожарници, парфюмирани ръкавици, гилдия на ръкавичарите-парфюмери

Когато днес чуете името Грас, най-вероятно си представяте провансалско градче, заобиколено от цветни полета. В средновековието и ранния нов век обаче, неговата репутация се основава на нещо съвсем различно – кожата. Градът се намирал на склоновете над Средиземно море, имал достатъчно вода от планинските извори, лесен достъп до добитък от околните пасища и търговски връзки с италианските пристанища. Местните кожари изнасяли обработени кожи, които се славели с твърдост, гъвкавост и внимателна изработка.

Обратната страна на занаята била миризмата. При обработката на кожи тогава се използвали методи, които днес звучат по-скоро отблъскващо: накисване в вар, потапяне в урина, омекотяване с помощта на животински изпражнения и дълго накисване в ями с танини от кора или листа. Получената кожа била устойчива, но носела тежка, проникваща миризма, която трудно можела да се премахне. И точно тук се появява ароматът.

Ръкавиците от фина кожа били незаменими аксесоари за аристокрацията и заможните граждани през 16-ти и 17-ти век. Те не били само защита за ръцете, но и социален знак – подарявали се като дар и се носели на празненства и дворцови церемонии. Модата на парфюмираните ръкавици, донесена във Франция от италианския вкус, предложила на занаятчиите от Грас елегантно решение на техния проблем: кожата, която миришела, просто трябвало да бъде ароматизирана. Ръкавиците се напоявали с ароматни масла и пасти, в които се добавяли редки животински суровини като амбра, мускус или цивета, както и смоли и подправки. Така ароматът прикривал миризмата на обработката и обикновеният аксесоар се превръщал в луксозна стока.

Производството на ароматизирани ръкавици в Грас станало доходоносен отрасъл. Занаятчиите, които умеели да обработват кожа, да шият ръкавици и същевременно да ги ароматизират, започнали да се изявяват като специална професия – gantiers-parfumeurs, или ръкавичари-парфюмери. Тяхната работа изисквала познания за суровините, търпение и усет за мярка: твърде силната смес можела да бъде неприятна, а твърде слабата не прикривала миризмата на кожата.

Положението на гилдията се свързва с две дати. През 1614 година се споменава предоставянето на кралски привилегии, които потвърдили титлата на ръкавичарите-парфюмери и правото им да произвеждат и продават парфюмирани стоки. През 1724 година обикновено се свързват правилници, които по-подробно уреждали функционирането на гилдията, приемането на майстори и правилата на занаята. Източниците се различават в детайлите, затова и двете дати трябва да се приемат по-скоро като ориентировъчни етапи, отколкото като точно документирани данни.

През 18-ти век балансът започнал да се променя. Кожарството в Грас постепенно губело дъх – своята роля изиграли високите данъци върху кожата, засилващата се конкуренция от други области и промените в модата, в която парфюмираните ръкавици вече не били толкова изразителен аксесоар. Ароматната част от занаята обаче процъфтявала. Ръкавичарите-парфюмери затова все повече се съсредоточавали върху самите аромати: ароматни води, помади, масла и пудри, за които имали в околността на града суровини, знания и опитни ръце. Разделянето на двете професии обикновено се поставя във втората половина на 18-ти век, когато от кожарски град Грас започнал да се превръща в град на парфюмерите.

Цветните полета на Прованс – жасмин, тубероза, енфлераж

Докато в работилниците се обсъждаше как да се прикрие миризмата на обработената кожа, по хълмовете около Грас растеше суровина, която в крайна сметка донесе на града много по-голяма слава. Грас се намира в южната част на Прованс, близо до морето, но същевременно е защитен от студените северни ветрове от предпланините на Алпите. Меките зими, многото слънце и водата от планинските извори създадоха условия, в които вирееха и по-взискателни цветя.

Представете си терасовидни полета, на които през годината се редуваха реколтите на няколко вида. Сред най-значимите бяха:

• жасмин – голямоцветният жасмин произхожда от по-топлите области на Азия и вероятно е стигнал до Прованс през Средиземно море; неговите малки бели цветове се събираха ръчно рано сутрин, когато ухаят най-интензивно,
• столистна роза – пълна, наситено ароматна роза, с която и до днес можете да се срещнете под наименованието майска роза или роза от Грас,
• тубероза – растение с произход от Мексико, което е стигнало до Европа след презокеанските плавания; нейният опияняващ, кремообразен аромат е известен в парфюмерията със своята интензивност,
• горчив портокал – от неговите цветове се извлича нероли; името му според традицията произлиза от италианската княгиня от Нероли, която уж парфюмирала с този аромат ръкавиците и ваните си,
• лавандула – тя растеше по-скоро на по-високи и сухи места, често и диво.

Розата, лавандулата или цветовете на портокала могат да се дестилират с водна пара. Жасминът и туберозата обаче при нагряване губят аромата си или го променят до неузнаваемост. Парфюмерите затова използваха стария опит, че мазнината охотно поглъща аромати – подобно на това как маслото в хладилника абсорбира миризмата на околните храни.

Студен енфлераж се извършваше приблизително така: дървени рамки със стъклена плоча, които на френски се наричат châssis, се намазваха с тънък слой внимателно почистена мазнина, обикновено свинска мас или смес от нея с говежда лой. В мазнината ръчно се разстилаха свежи венчелистчета и рамките се нареждаха една върху друга. След около ден увяхналите цветя се премахваха и заменяха с нови. Процесът се повтаряше в продължение на седмици, докато мазнината не се насити с аромат. Резултатът беше ароматна помада, която можеше да се използва директно или от нея по-късно да се извлече аромат с алкохол. Жасминът беше особено подходящ за този метод, защото дори след откъсване продължава да излъчва аромат за известно време.

Мацерация, понякога наричана топъл енфлераж, беше по-бърза. Цветовете се потапяха в разтопена мазнина или масло, накисваха се в него няколко часа, след което се прецеждаха и заменяха с пресни. Този метод беше по-подходящ за по-устойчиви цветя, например за роза, портокалов цвят или теменужки.

И двата метода бяха изключително трудоемки и за малко количество ароматна помада беше необходимо огромно количество цветя. Именно тази ръчна работа обаче постепенно направи Грас място, където знанията за цветните суровини се предаваха от поколение на поколение. През 20-ти век енфлеражът беше до голяма степен заменен от по-модерни екстракционни методи и днес се използва само изключително рядко, по-скоро като напомняне за традицията.

В 5-та част ще се пренесем във Версай при Луи XIV и двора, за който се твърди, че целият ухаел.