История на ароматите, част 3: Алембик и розова вода – арабският и персийският свят на ранното средновековие

От римските рози до арабските учени

Добре дошли в третата част на сериала История на ароматите. В първата част се отправихме към древен Египет и Месопотамия, където ароматните смоли се издигаха в храмовете към боговете и където с масла и мазила се грижеше за телата на живите и мъртвите. Втората част, наречена Рим ухае на рози, ви преведе през баните, пиршествата и пазарите на империята, която внасяше ароматни вещества от голяма част от тогавашния известен свят. Днес ще се преместим няколко века напред – във времето, когато центърът на работа с аромати се премести към Близкия изток.

Когато през 5-ти век западната римска империя се разпадна, много търговски пътища се прекъснаха и част от римската изтънченост на Запад потъна в забрава. На изток обаче животът продължи: Византия и Сасанидска Персия продължиха да поддържат традицията на ароматните масла, тамяна и градините. В тази среда през 7-ми век влезе нова сила. Арабските завоевания в рамките на няколко десетилетия свързаха обширни територии и през 8-ми век ислямският свят се простираше от Андалусия на Пиренейския полуостров до Персия и Централна Азия.

Тази обширна империя имаше едно голямо предимство за историята на ароматите: тя обедини хора, езици и знания, които преди това живееха отделно. Търговците пътуваха с кервани по суша и с кораби по море, така че на един пазар можеха да се срещнат суровини от Арабския полуостров, Индия и Югоизточна Азия. Ароматните вещества попаднаха в ръцете на хора, които не само искаха да ги използват, но и да ги разберат.

Сърцето на тази промяна стана Багдад, който абасидските халифи основаха през 762 г. като своя нова столица. Според традицията тук възникна Домът на мъдростта, на арабски Байт ал-хикма – библиотека и място за срещи на учени, което преживя разцвет приблизително през 9-ти век при халифа ал-Ма'мун. Историците и до днес спорят дали става дума за истинска академия или по-скоро за дворцова библиотека с преводаческа работилница. Сигурно е, че в Багдад по това време се превеждаше интензивно. От гръцки, сирийски и персийски на арабски се пренасяха съчиненията на Хипократ, Гален, Аристотел или Диоскурид, чието произведение подробно описва лечебни и ароматни растения. Сред най-известните преводачи беше Хунайн ибн Исхак и освен медицинските текстове, вниманието се обръщаше и към алхимията.

Защо това е толкова важно за историята на ароматите? Гръцките автори оставиха описания на растения, смоли и методи за приготвяне на мазила, масла и лечебни препарати. Арабските и персийските учени обаче не приемаха техните съчинения като завършена и неизменна мъдрост. Те ги четяха, сравняваха, допълваха и най-вече изпробваха на практика. Ароматите постепенно престанаха да бъдат просто обичай, ритуал или проява на лукс – те станаха област, в която се наблюдаваше, записваше и проверяваше. Който искаше да разбере как да улови аромата на розата така, че да издържи месеци, трябваше да разбира от растения, огън и вода.

Представете си за момент багдадската библиотека, пълна с ръкописи, където над пергамент и хартия се навеждаха лекари, философи и преводачи. Именно от тази среда произлязоха инструментите и методите, които много векове по-късно помогнаха за създаването на парфюмите, каквито ги познаваме днес.

Алембик: как Авицена усъвършенства дестилацията

Думата алембик звучи мистериозно, но обозначава сравнително проста вещ – дестилационен апарат. В европейските езици тя е навлязла от арабското al-anbík, което произлиза от гръцкото ambix, означаващо съд или капак. Самият път на думата подсказва, че не става въпрос за арабско изобретение в истинския смисъл: подобни устройства са използвани от алхимици в египетска Александрия през първите векове на нашата ера. Арабските и персийските учени обаче възприемат алембика, описват го, усъвършенстват го и най-вече го превръщат в обичаен инструмент на лаборатории, аптеки и работилници за аромати.

Принципът може да си представите като тенджера с капак, върху който при готвене се кондензират капки. Алембикът се състои от три части:

1. Долна съдина – в нея се поставят суровините, например цветни листенца, и се заливат с вода. Съдината се нагрява над огън или във водна баня.
2. Главица – поставя се върху долната съдина и улавя издигащата се пара. Тя носи със себе си и малки ароматни вещества от растенията.
3. Изпускателна тръба – води парата от главицата навън. Когато парата се охлажда, тя се превръща обратно в течност, която капе в събирателна съдина.

Резултатът е ароматна водна течност, а ако суровините са достатъчно, на повърхността й може да се появи и тънък слой масло. Именно този концентриран дял е предшественик на това, което днес наричаме етерично или етерично масло.

За основател на арабската алхимия се счита Джабир ибн Хайян, който е живял през 8 век. Под неговото име е запазен обширен сборник от писания, но историците смятат, че голяма част от тях са написани от по-късни автори, които се позовават на неговия авторитет. Тези текстове във всеки случай поставят дестилацията сред основните лабораторни процедури.

По-конкретно с ароматите се занимава ал-Кинди, учен, работещ в Багдад през 9 век. Приписва му се труд за парфюми и дестилация с множество рецепти за ароматни води, масла и заместители на скъпи суровини. За историята на парфюмерията това е ценно свидетелство, че дестилацията на аромати вече тогава е била установено занаятчийство, а не просто куриоз на учените.

Главната фигура в тази история обаче е Авицена, с истинско име Ибн Сина (приблизително 980–1037), персийски лекар и философ. Традицията му приписва две неща: усъвършенстване на охлаждането при дестилация, като е извил изпускателната тръба в спирала и я охлаждал с вода, и извличане на розова есенция директно от цветните листенца. По-доброто охлаждане означава, че парата се кондензира по-ефективно и по-малко ароматни вещества се губят безполезно.

При двете първенства е уместно да се прояви предпазливост. Става въпрос за традиция, а не за доказано изобретение – розова вода се е дестилирала още преди Авицена и охлаждащата спирала се появява в източниците по-скоро по-късно. Неговият истински принос може би се състои главно в това, че е описал методите подробно и ги е поставил в рамките на природните науки. Независимо дали го виждате като изобретател или по-скоро като умел посредник, принципът, който неговото време е прославило, в основата си не се е променил: дестилацията с водна пара остава един от основните начини за извличане на ароматни масла от растения за днешните парфюми.

Розова вода и атари: богатството на персийските градини

Представете си градина, обградена със стена, в средата с басейн и канали, през които тече вода, а около тях лехи с рози, чийто аромат се задържа в топлия въздух до късно вечерта. Персийската градина не беше просто място за отдих – тя беше образ на рая и същевременно източник на суровина, която се превърна в един от най-ценните износни артикули на тогавашния свят. От розовите листенца тук се произвеждаше розова вода.

За център на производството традиционно се счита областта Фарс в южната част на Иран. Според съвременни доклади на арабски географи и пътешественици, розовата вода оттук се разпространявала в Месопотамия, Египет, Индия и според някои източници дори до Китай. Розите се събирали рано сутрин, докато цветовете са най-ароматни, и листенцата се обработвали без излишно забавяне. Тази традиция продължава и до днес в Иран – около града Кашан всяка пролет се събират дамаски рози и розовата вода се приготвя дори в малки семейни работилници.

Атар: аромат без алкохол

Освен розовата вода, в арабския, персийския и по-късно главно индийския свят се разви още една форма на аромат – атар (често изписван също като аттар или иттар). Това е концентрирана маслена есенция, която не съдържа алкохол. Ароматните вещества от цветята традиционно се улавят в носещо масло, най-често сандалово, така че резултатът е гъст, интензивен аромат, който се нанася само в малки количества директно върху кожата.

Атарите имат специално място в ислямския свят и по практически причини: без алкохол те могат да се използват без притеснение по време на молитва и религиозни празници. Тяхната традиция е жива и до днес – индийският град Каннаудж е известен с производството на атари по стари методи и маслените аромати са неразделна част от арабската парфюмерия. Ако някога сте се срещали с парфюмено масло, сте се срещали с пряк наследник на тази вековна традиция.

Суровини, които формираха света на ароматите

Розата имаше значително място в този свят, но далеч не беше единствена. Търговските пътища носеха на пазарите в Багдад, Басра или Дамаск суровини от различни краища на познатия свят:

• Тамян и смирна – ароматни смоли от южната част на Арабския полуостров и Африка, свързвани от векове с религиозни обреди.
• Амбра – рядко вещество от кашалоти, което морето изхвърляше на брега. Ценена беше заради топлия си, дълбок аромат и способността да придаде трайност на композицията.
• Мускус – първоначално животинска суровина от района на Хималаите и Тибет, една от най-скъпите изобщо. Днес в парфюмерията се използва изключително неговият синтетичен вариант.
• Камфор – свежо, охлаждащо вещество от Югоизточна Азия, което съвременните източници споменават сред луксозните стоки.

От тези суровини се съставяха аромати, които днес класифицираме като ориенталски – топли, смолисти и чувствени. Техният отзвук можете да намерите в много съвременни композиции, където амбра, мускус или тамян се появяват в основните нотки.

Розова вода в кухнята и вярата

Розовата вода не принадлежеше само на тоалетната масичка. С нея се овкусяваха сладкиши, шербети, оризови ястия и печива и в кухните на Близкия изток и Индия тя има своето място и до днес. На гостите се пръскаха ръцете като знак на гостоприемство и се използваше и при религиозни обреди като символ на чистота.

С това е свързана и известна история. Според традицията султан Саладин след завладяването на Йерусалим през 1187 година наредил светите места да бъдат измити с розова вода, за да бъдат очистени. Според съвременни доклади в града била внесена голямо количество от нея. Независимо дали историята се е развила точно така или по-късните разкази са я украсили, тя добре показва каква стойност е имала розовата вода в тогавашния свят – тя не беше просто аромат, а и знак на уважение и обновление.

Аромати като лекарство: медицина, спа, ежедневна чистота

За учените от арабския и персийския свят ароматът не беше просто приятен допълнителен елемент. Представете си време, когато границите между аптеката, кухнята и тоалетната масичка практически не съществуваха – същите вещества, които ароматизираха празничната трапеза, се появяваха и в медицинските писания. Ароматните суровини се възприемаха като нещо, което въздейства на цялото тяло и ум, и съответно се третираха по този начин.

Най-известното свидетелство е Канон на медицината, обширно произведение на персийския лекар и философ Ибн Сина, в Европа известен като Авицена, завършено приблизително в началото на 11-ти век. Неговата част, посветена на лечебните вещества, описва стотици суровини от растителен, животински и минерален произход, сред които не липсват рози, шафран, амбра, мускус или камфор. Тогавашната медицина се основаваше на античното учение за телесните течности: на всяко вещество се приписваше определена „природа“ – топла, студена, влажна или суха – и лекарят я избираше така, че според тогавашните представи да балансира тялото на болния. Ароматите бяха част от цялостна система, а не самостоятелно развлечение.

Важно е да се добави, че това е исторически поглед върху тогавашното разбиране за здравето. Днешната медицина се основава на съвсем различни принципи, затова тези стари методи трябва да се разглеждат като свидетелство за мисленето на миналите векове, а не като ръководство.

Хамам и ритуално измиване

Вторият стълб беше грижата за чистотата. Ислямската традиция поставя голям акцент върху ритуалното измиване преди молитва, така че водата и миенето бяха част от ежедневието. В градовете от Дамаск до Исфахан функционираха обществени бани хамам, които продължаваха римските и византийските терми. Посещението имаше своя ред:

• постепенно преминаване от хладка стая към гореща, пълна с пара,
• основно търкане на кожата и измиване на косата,
• почивка в по-хладна стая, често съпроводена с разговор и освежаване,
• завършващо освежаване с ароматна вода или масло.

Баните не бяха просто хигиенично съоръжение, а и място за срещи, където се обсъждаха новини и се сключваха сделки.

Розова вода в ежедневието

Розовата вода и ароматните масла съпровождаха тогавашните домакинства на всяка крачка. На гостите по обичай се предлагаше за измиване на ръцете след хранене, с нея се напръскваше стаята при празненства, а ароматните масла се втриваха в косата и брадата. Хронистите споменават, че след 1187 година султан Саладин по традиция наредил да се измият йерусалимските светини именно с розова вода – жест, който показва колко силно беше свързана с представата за чистота и уважение.

В голяма част от съвременна Европа ситуацията беше различна. Макар че и там съществуваха бани, познанието за дестилираните ароматни води и развитата фармация се съхраняваше по-скоро в манастирските градини и библиотеки. Именно тази разлика по-късно обяснява защо европейците приеха арабските знания с такъв интерес.

Завръщане в Европа: Андалусия, Сицилия, кръстоносни походи

Докато в Багдад и персийските градове се създаваха дестилационни работилници и медицински писания, латинска Европа имаше ограничен достъп до античното знание. Пътят назад не водеше през една врата, а през няколко – през Пиренейския полуостров, през Сицилия и през Леванта, където от края на 11-ти век се насочваха кръстоносните походи.

Кордоба и Толедо: библиотеки, които промениха езика

В мюсюлманска Андалусия, Кордоба през 10-ти век беше един от най-големите и най-образовани градове на тогавашния свят. Според традицията, още през 9-ти век, музикантът Зиряб донесъл от Багдад дворцовата мода, грижата за външния вид и увлечението по ароматни препарати. Градините с рози, портокалови дървета и жасмин бяха част от образа на андалуските градове също толкова естествено, колкото и баните.

Когато Толедо през 1085 година премина към кастилското кралство, в него останаха арабските библиотеки и учени, които знаеха арабски, латински и иврит. През 12-ти век тук се създаде среда, която днес обобщено се нарича Толедска преводаческа школа. На латински се превеждаха арабски писания за астрономия, математика, философия и медицина – сред тях и Авиценовият „Канон на медицината“, който след това служеше на европейските университети в продължение на векове. Заедно с текстовете в Европа навлизаха и думи: алембик, алкохол или еликсир имат арабски произход.

Норманска Сицилия и търговията през Венеция

Втората врата беше Сицилия. Островът беше приблизително две столетия под арабско управление и норманските владетели, които го завладяха през 11-ти век, не премахнаха арабската култура. На двора в Палермо се срещаха латински, гръцки и арабски учени, а градините, цитрусовите насаждения и напоителните системи останаха част от островния пейзаж.

Кръстоносните походи отвориха на европейците директен контакт с градовете на Леванта. Рицари, поклонници и търговци се връщаха с пипер, канела, карамфил, тамян, но също така и с розова вода и навика да се ароматизират. Според традицията, именно по този път в Европа се разпространи дамаската роза, чието име препраща към Дамаск. Истинският двигател обаче беше търговията: Венеция, Генуа и Пиза изградиха постоянни връзки с пристанищата на Източното Средиземноморие и ароматните стоки продължаваха да текат през техните складове дълго след като кръстоносните държави изчезнаха.

Какво от арабско-персийското наследство живее и днес

Когато днес вземете в ръка флакон с парфюм, държите в него част от тази история. Избрахме три следи, които са видими и в съвременната парфюмерия:

• Дестилация – чрез принципа на изпарение и кондензация и до днес се извлича голяма част от етеричните масла от цветя, листа и дърво.
• Розова есенция – розата остава една от най-ценните суровини, а розовата вода се използва в грижата за кожата и в кухнята от Мароко до Индия.
• Традиция на атари – концентрирани маслени парфюми без алкохол, нанасяни в малки количества директно върху кожата, са жива част от арабската парфюмерия и в последните години ги откриват и европейските любители на аромати.

В Европа, заедно с ръкописите и подправките, се пренесе и представата, че ароматите са част от културния живот. Как я развиха европейските занаятчии, ще научите в четвъртата част на сериала, която ще ви отведе при ръкавичарите от Грас в Средновековието и Ренесанса.